Футбол по време на взривове

Снимка: Полицейски автомобил охранява Борисовата градина, докато премиерът Бойко Борисов играе футбол в съседство.

В 13:45ч на 6 юни преминах през Борисовата градина и забелязах, че около футболното игрище между Националния стадион и “Българска армия” има странно струпване на полиция и гардове от НСО, а на паркинга са спрени автомобили със сини лампи. Погледнах през оградата и забелязах, че сред играещите футбол мъже е и премиерът Бойко Борисов. Понечих да го снимам с телефона, но бях възпрепятстван от гард на НСО, който в началото ме молеше да не снимам, а след настояване от моя страна, заяви, че ако не се подчиня, ще бъда арестуван за неспазване на неговото разпореждане. Опитах се да го убедя, че като журналист имам право да снимам публична личност, която още повече е държавен служител, тъй като обществото има право да знае какво правят хората, чиито заплати плаща, но той бе непреклонен и заяви, че ако толкова искам да снимам, да заповядам в събота в град Раковски, където ще има официален футболен мач с участието на премиера. Отказах поканата и настоях, че искам да снимам сега, а не на официалното събитие в Раковски, при което гардът поднови заплахите си и дори си изпусна нервите с репликата: “Не се прави на много умен, защото ще ти взема акредитацията и ще те арестуваме”. Отстъпих и се задоволих със снимка на един от полицейските автомобили, спрени на алеите в Борисовата градина.



Аз лично не бих осъждал премиера, че играе футбол в работно време – ясно е, че той има ненормиран работен ден и дори е похвално, че намира сили да поспортува въпреки натоварената си програма, особено на фона на заседналия живот, който водят огромна част от българите. Въпросът ми е защо обаче охраната на министър-председателя толкова се притеснява обществото да не научи за тези “неофициални” спортни изяви на победителя в анкетата “Футболист на годината”. Дали не е, защото всичко това се случва на фона на кризата с взривовете край Петолъчката, докато спасителните екипи се опитват да намерят тримата изчезнали? И дали не е, за да не се правят паралели с един бивш президент, който беше решил да оползотвори деня на национален траур с лов на вълци?



Аз не бих искал да отговарям на тези въпроси, но вярвам, че дълг на всеки журналист е да направи така, че избирателите да получат възможност сами да си отговорят на тях. Като член на Асоциацията на европейските журналисти-България, смятам, че е недопустимо охраната на държавните личности да възпрепятсва журналистите при изпълнението на служебните им задължения в обществен интерес.



Въпреки че запомних името на гарда от НСО, няма да го цитирам, защото не бих искал някой да си “измие ръцете” с него. Убеден съм, че служителят изпълняваше нареждания на висшестоящи и би било нечестно да бъде наказан.

Благодарим ви, че ни бихте

Организаторите на протеста пред парламента обявиха, че ще подкрепят съботната демонстрация на полицаите с мотива, че „и те са хора”. Преди това им поднесоха цветя, вероятно в знак на благодарност за това, че на 14.01 накараха протестиращите да се поразтъпчат, за да не замръзнат от стоене на едно място, а после ги загряха с масаж с палки. Да сте чули някой от присъствалите на протеста в сряда да е настинал? Аз поне не съм, а времето е толкова грипозно, че ако не беше умелата намеса на органите на реда, със сигурност вече щяхме да имаме грипна епидемия в София.
С пушенето и консумирането на храни и напитки в градинката до МВР, полицаите искат повече пари, но и по-добра екипировка. Предния път дори оставиха скъсана кубинка до министерството. Ето защо, е съвсем логично битите в сряда да подкрепят исканията на органите на реда, тъй като тази по-добра екипировка всъщност е за самите тях. Защото кой би искал да го ритат със скъсана кубинка? Справедливо е полицаите да получат нови кубинки, палки и други помощни средства, както и по-високо заплащане, за да могат да предоставят на обществото по-качествена услуга (бой).
Развоят на събитията от тази седмица доказва валидността на принципа „Бий, за да те уважават”, както и правотата на старата педагогическа школа, според която боят е мощно възпитателно средство. „Бий дупенце, за да не биеш дупище”, е казал народът. Водени от тази мъдрост, полицейските шефове решиха да набият две-три хиляди дупенца, за да не им се налага по-късно да бият много повече дупища. И ето че част от „дупенцата” са си взели поука и вече целуват ръката, вкарала ги в правия път.
Но подкрепата за полицаите всъщност е само първата стъпка. Следващата седмица протестиращите са решили да изразят благодарността си към управляващите. Със специална подписка студентите ще настояват депутатите да вземат 13-та и 14-та заплата още в началото на годината. Защото тези управляващи са първите от 12 години насам, успели да събудят гражданското общество и да накарат хората да излязат по площадите. Е, това пробуждане не е масово като при Жан Виденов, но всеки има какво да учи. „Остава да се надяваме, че през следващите си няколко мандата днешните управници и новите им коалиционни партньори ще се усъвършенстват и ще видим примери за всенародно обединение, подобно на онова от 1997 г.”, казват от организационния комитет и посочват, че единственият лозунг, който ще носят отсега нататък, е: „Бий ме, обичам те!”.

Учител – 600 лв, ченге – 960 лв

Учител – 600 лв, ченге – 960 лв
Ръководството на МВР огласи заповедта, с която се определят заплатите за длъжност и лична временна добавка към основната заплата на държавните служители от МВР, считано от 1 юли 2008 , съобщиха от пресцентъра на МВР. Средната работна заплата на държавните служители в системата е 960 лева. Най-ниските полицейски заплати са 666 лева.
Същевременно средната заплата в сектора на образованието все още не е достигнала 650 лева, както бе обещано по време на учителската стачка.

Въпрос: Как се нарича държава, в която най-нископлатеното ченге получава повече от средния учител?
Отговор: Полицейска.

За лудите и свещените крави

Какво е общото между първите страници на българските централни всекидневници?
– Датата и рекламата на „Лукойл”.
Ако не вярвате, погледнете коя да е будка за вестници – заглавията и оформлението са различни, но неизменно присъства червеното квадратче, в което с латински букви е изписано LUK.
Разбира се, няма нищо лошо дадена компания да рекламира в колкото медии си поиска, а, щом може да си го позволи – и във всички. Лошото е друго - у нас рекламодателите купуват не просто рекламно място в печатните и, съответно, рекламно време в електронните медии, те са със съзнанието, че купуват самите медии.
Тази вероятно е причината в българските средства за масова информация да няма критични публикации за няколко компании и бизнесмени.
Според журналиста Иван Бакалов от e-vestnik.bg това са “Лукойл”, “МТел”, винпром “Пещера”, едрите бизнесмени Христо Ковачки и Васил Божков. Те просто са рекламодатели във всички големи медии, а както казваше една бивша моя началничка – „рекламодателите са свещени крави”.
В подкрепа на тази констатация говори и циничният коментар на специалиста по PR проф. Здравко Райков пред Агенция „Фокус”.
„В условията на капитализма уволнението на Георги Коритаров е съвсем логично, твърди Райков. Логично е, защото този, който е собственик на медията, не е толкова луд, за да изтърве един рекламодател от типа на „Лукойл” и да се конфронтира с него. Такива луди няма, а коритаровци – много”.
Прав е професорът – такива луди няма. Ако имаше, България едва ли щеше да се нарежда на последно място по свобода на словото в ЕС и да изостава дори от Косово.
Не мога, разбира се, да съм сигурен, че уволненият водещ е невинен. Коритаров е добър журналист, но не е безспорна личност. Само че къде остана презумпцията за невинност?
Да си журналист означава да засягаш интереси. Добрата журналистика е критична, лошата е подмазваческа. И е съвсем логично онзи, чийто интереси са засегнати, да се опита на свой ред да дискредитира дискредитиращия го. В това също няма нищо лошо, стига дебатът и от двете страни да се води с доказателства.
В случая с уволнението на Коритаров не видяхме такива. Ако е имало изнудване, от „Лукойл” е трябвало да сигнализират компетентните органи, тъй като това е престъпление, предвидено в наказателния кодекс. Ако пък са преценили, че това, което прави водещият не е незаконно, а само неетично, е можело да опишат случая в медиите и така да бъдат възмездени морално. Вместо това от компанията предпочетоха да окажат директен натиск върху ръководството на „Нова телевизия” за уволнението на журналиста, а след това да благодарят на медията за реакцията.
Навремето партийните другари постъпваха по абсолютно същия начин – звъняха по редакциите и настояваха за уволнението на „провинили” се журналисти.
Ако перифразираме професор Райков – в условията на комунизма това си беше съвсем нормално. Кой редактор бе толкова луд да се конфронтира с партията, която го хранеше? Но тогава луди все пак се намираха и точно благодарение на тях нацията съхрани поне отчасти морала си.
Да се надяваме, че ги има и днес, защото както казва бай Марко от „Под игото”: „Лудите, лудите, те да са живи!"

Отлична седмица за един бивш министър

Направо отличен месец. Първо, един от най-големите му врагове сред българските журналисти, по необясними на пръв поглед причини, разказа играта на свой немски колега, дръзнал да се захване с личността на този бивш министър. После абсолютно независимият съд намери бившия министър за абсолютно невинен. А накрая споменатият български журналист бе изхвърлен от телевизията, в която работеше.
И всичко това, за да се сбъдне реченото от пророка: "Лъжецът, клеветникът, мошеникът, безгръбначният трябва да бъде удрян през устата. И през пръстите, и през всички части на тялото."

След като справедливостта се възцари по толкова категоричен начин, не мога да не припомня разказа за личния разговор с Бога, който този бивш министър проведе по времето, когато още не беше бивш. Разказът е писан по повод конкурса, обявен от блогъра Пейо, на тема „Оставка на министъра”.
Приятно четене!


Министърът говори с Бога

Когато искаше да си спомни как дойдоха и как се заредиха злочестините, министърът си мислеше за оная вечер преди две години, в която след сякаш безкраен, изтощителен ден в кабинета, при залез слънце той влезе в бара. Въпреки че бе капнал от умора, не идваше тук, за да разпуска, а отново бе воден от желанието да бъде полезен на хората, което, беше убеден сега, в крайна сметка му изяде главата.

- Потрайте още малко, докато влезем в ЕС, а после ще ви дам всичко. За себе си нищо не ща. Стига ми да ви спохождам от време на време и да ме черпите по едно за добре дошъл — каза той на двамата господа, които го чакаха в най-отдалеченото сепаре.

Така си представяше той живота тогава. Смяташе, че всички ще са му благодарни, задето е осигурил членството на страната в съюза на благоденствието и е успял да стори немислимото – да ликвидира престъпността. Вместо това днес се чувстваше като подгонен звяр и му се струваше, че дори кучетата вече не лаят „бау-бау-бау”, а „о-став-ка“.

На няколко пъти се опита да обясни на хората, които преди смяташе за най-близки, но в празните им, лишени от съчувствие погледи видя, че и те не могат да го разберат. Тогава млъкна. Нощем се будеше и мислите му — не от вчера, не от онзи ден — също като нишка от чекрък, която нито се е скъсвала, нито се е спирала, се занизаха пак в ума му:

Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли господ? Защо след като министерството на здравеопазването се бори с болестите, колегата ми може да се среща с болни, защо след като социалното министерство трябва да се бори с бедността, няма пречка колежката ми да разговаря с бедни пенсионери, защо след като министерството на културата трябва да се бори с чалгата, заместник-министърката може да пише текстове за маанета? Защо тогава аз, който съм призван да се боря с престъпността, да нямам право да се срещам с бандити? Какво искат? Да трепя гангстерите като шериф от Дивия Запад ли? Че нали времената вече са други и не можеш да ги стреляш направо на улицата?

Впрочем беше опитал и това. Още в началото на мандата си подхвана акция, при която по негова заповед респектираха завинаги един престъпен бос. Да не би тогава някой да му благодари? Напротив, скочиха срещу му и го обвиниха в бруталност.

Но тази черна неблагодарност не го сломи и не го отказа от намеренията му. „Респектът трябва да продължи”, каза и веднага се зае да преглежда досиетата на най-големите бандити в държавата, за да реши кой да бъде следващият уважен. Макар да не беше полиглот, знаеше, че „уважен” и „респектиран” са синоними. Научи го, когато веднъж помоли секретарката си да му преведе на английски една фраза, която имаше навика да използва, щом работните срещи се проточеха до късно през нощта и погледите на всички се замъгляваха от твърде тежкия интелектуален труд. Въпросната реплика винаги беше на място, когато събеседниците бяха българи, но за съжаление чуждестранните партньори не я разбираха и гледаха глупаво, а министърът държеше да научи мнението им по този изключително важен въпрос. Затова на някакви среднощни преговори с началници от Брюксел министърът вдигна показалец и смело попита ръководителя на чуждата делегация: „Do you respect me or don’t respect me?”. След това, без да дочака отговор, се обърна към преводачката: „Как да му кажа сега, че аз него много го уважавам?”.

Та докато разглеждаше досиетата и се чудеше кой да е следващият уважен или респектиран бандюга, изведнъж го сполетя страшно прозрение. С ужас изрече на глас това, което се виждаше черно на бяло и което, за жалост, не подлежеше на съмнение: „Всички престъпни босове са бивши кадри на моето министерство!”

Това означаваше, че войната с тях е предварително обречена на неуспех, тъй като те биха могли да предвидят и предотвратят всяка стъпка на министъра. Следователно трябваше се откаже от основния си принцип в борбата с престъпността – „Со кротце, со благо и со много респект”, или по-точно да се съсредоточи само върху първата му част.

Не спа девет нощи подред, а на десетата вече имаше готова стратегия. Тя почиваше на израза „няма бивше ченге“, който вече не си спомняше къде беше чул, но предчувстваше, че той има епохално значение за делото. Веднъж влязъл в системата, човек остава завинаги свързан с нея, мислеше си министърът и доволно потриваше ръце. При неговите предшественици тези хора са били отритнати, преминали са от другата страна на барикадата, където са успели да докажат способностите си, и ето че днес са преуспяващи бизнесмени. Цялата организирана престъпност в страната се крепеше на плещите на тези достойни мъже, които министерството не бе съумяло да задържи.

— Ще се срещна с тях, ще им поднеса извинения и ще им предложа отново да заемат полагащото им се място в системата. Разбира се, те са ценни кадри и не мога просто да им дам по една палка и да ги пратя на някое кръстовище, а трябва да им предоставя възможност да разкрият целия си потенциал. Затова ще ги вербувам за секретни сътрудници. Такива планове кроеше министърът, преди да заспи през тази десета нощ.

След като се събуди на другия ден обаче си помисли, че все пак не може да рискува и да приложи тактиката си едновременно в цялата страна и затова реши да го направи пробно само в едно населено място. Избра град с красиво име, указващо точно мястото, което заема това селище във всемирната география.

Двамата местни водещи бизнесмени с радост приеха отново да сътрудничат на системата и за нула време въведоха в града ред за чудо и приказ. Точно с тях се срещна министърът в онази злополучна вечер. Тогава им каза, че ще им даде всичко, а това идеше да рече, че ще разпредели районите в страната между техните братя, които трябваше отсега нататък да следят за реда и спокойствието на населението. И като казваше братя, нямаше предвид кръвни братя, а братя по идеали и ценности. Защото и тези двамата бизнесмени не бяха от една майка раждани, но всички ги знаеха като братя. Те работеха и деляха всичко по братски, като не забравяха и тайния си работодател.

И тъкмо когато бе на път да реализира напълно тази своя идея и да въведе безупречен ред в цялата страна, враговете на реформата направиха обществено достояние срещата му с двамата братя и разпространиха куп клевети по негов адрес. С идеята му бе свършено, с кариерата му – също. Нямаше как след цялата тази крамолическа пропаганда да продължи да се скита из страната и да организира комитетите на братята, тъй като онези гнъсни червеи го следяха и щяха да го забележат дори под вънкашност чужда и под име ново. Сърцето му обаче бе порасло и бе готово за кръст. Знаеше, че трябва да подаде оставка, но за нищо на света нямаше да го направи пред онзи мишок – премиера. Жестът му трябваше да е епически — да надмине Картаген, да засрами Спарта и едновременно с това да строши на клеветата зъба.

— Ще подам оставка само пред Онзи, който е достоен да я приеме.

За душевното му състояние в този момент говори фактът, че по краткия път от министерството на улица „6 септември” до площад „Славейков” се спря цели 14 пъти. Беше нощ и площадът бе пуст. Министърът вдигна капака, с който бе покрит фонтана в центъра на площада, и пусна водата. Изчака да се напълни, докато мълвеше: „Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля. Знаеш, че никога не съм отказвал чаша, няма да го сторя и сега”.

Клошарят, който спеше в другия край на площада и който се бе разбудил от шума на водата, забеляза, че от мъжа към фонтана потича дъговидна струйка. В същия момент от фонтана към мъжа се насочи друга дъга — волтова.

Оставката бе приета.

Именник на българските бебета

- Как така не можем да кръстим дъщеря си Теодора? Що за правила са това?
- Вече ви обясних, госпожо, от днес първото име на детето задължително трябва да е българско.
- Но какво му е на Теодора? Има го дори в българската история. Съпругата на цар Иван Александър се е казвала така.
- Името е гръцко. Два века византийско робство не ви ли стигат? Теодора може, но в Гърция. Нали затова съществуват граници? В Гърция живеят гърци, в България – българи с български имена!
- Но вие ми предлагате абсолютно невъзможен списък. Хайде Аспарух, Бойко и Тервел, разбирам. Ама Авитохол, Ирник, Гостун, Курт, Безмер, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Умор? Що за имена? При това за момиче?
- Май не схващате много бързо? Това са най-българските имена. Взети са от Именника на българските ханове. Казах ви вече, че това са мъжките варианти. За момиче към името се прибавя а, ка или ица. Така се получава женския списък – Аспаруха, Аспарухка или Аспарухица, Тервела, Тервелка или Тервелица, Бойка или Бойкица, Авитохола, Авитохолка, Авитохолица, Ирника или Ирница, Гостуна, Гостунка или Гостуница, Курта, Куртка или Куртица, Безмера, Безмерка или Безмерица, Севара, Севарка или Севарица, Кормисоша, Кормисошка или Кормисошица, Винеха, Винехка или Винехица, Телеца, Телецка или Телица, Умора, Уморка или Уморица. Сама виждате, че при женските имена има почти три пъти по-голямо разнообразие отколкото при мъжките.
- Но как нормален човек може да кръсти детето си Гостуна или Телица?
- Сега ви изглежда необичайно, госпожо. Но ще видите, че след няколко години всички деца ще носят някое от тези имена. Тогава Теодора ще звучи странно.
- А какво прави името Бойко в този списък? Аз не съм учила за хан, който да се казва по този начин.
- Така е, госпожо, защото сте завършили отдавна. Днешните ученици обаче знаят, че между Тервел е Севар е управлявал хан Бойко. Неотдавна нашите историци направиха гениално откритие и установиха, че ханът, чието име досега не бе известно, се е наричал именно Бойко. При него България е процъфтявала и е опирала на три морета и дори на няколко океана. Освен това учените откриха, че Мадарският конник изобразява точно хан Бойко. С него е и любимото му куче от каракчанска порода, която вече се нарича прабългарска овчарка, тъй като бе доказано, че това куче е придружавало нашите предци при славните им походи. Имали сме велика история, госпожо, от нас е треперил цял Китай. Защо, мислите, че са построили такава стена, ако не за да се предпазят от прабългарите? И ето че днес сме на път върнем миналата слава на България. За целта обаче е необходимо всички да обединим сили и да се отървем от всякакви чужди влияния. Тъй като чужденците, госпожо, винаги са мислили злото на България, пише го във всеки учебник по история.
- Добре, да предположим, че избера едно от тези имена за дъщеря си, тя моята фамилия ли ще носи?
- Спокойно, госпожо, нали сме демокрация. Ще си носи вашето име. Имаше предложение да се премине към пълна смяна на имената, но нашият мъдър ръководител се противопостави. Той правилно изтъкна, че това не е нужно и ако процесът се извършва правилно, след 20-30 години всички млади хора ще се казват с някое от имената от списъка. Тогава по-старите сами ще поискат да си сменят името, за да не личи възрастта им. Това ще и моментът да се премине към смяна на фамилиите с Дуло и Вокил. Представяте ли си, госпожо след само едно поколение няма да има нито един българин с чуждо име! Тогава ще можем да кажем, че сме възродили Велика България. Но, госпожо, къде бягате с детето? Нямате право, върнете се...